Разпространилата се ерес обезпокоила Църквата, която предприела енергични мерки за потушаването й. Инокентий III бил на мнение, че еретиците заслужават смърт, тъй като са се провинили в предателство спрямо Христос. Той призовал краля на Франция да предприеме кръстоносен поход срещу албигойците,който бил организиран през 1209 година. Походът се прочул с невероятните си жестокости, особено в Каркасон, където след превземането на града победителите се отдали на поголовно клане. Откриването на ереста било задължение на епископите, но се превърнало в непосилно бреме за тези “достойни” мъже, които и без това били претоварени с работа, поради което в 1233 г.
Папа Инокентий III (1198-1216), а по-късно и папа Григорий IX (1227-1241) предприемат жестоки мерки, за да попречат на разпространението на богомилството в областите, заразени от еретическата извратеност.
В началото на XIII век Католическата църква е обезпокоена от все по-нарастващото влияние на еретиците и се заема да изкорени веднъж завинаги катаризма.
През 1207 г. папата издава своята була Антикатарос и качва на кладите много еретици. По това време се предприемат масови гонения срещу вероотстъпниците.
През 1208 г. папата обявява кръстоносен поход срещу катарите. В 1209 г. 30-хилядна войска нахлува в областта Лангедок, която се намира в Южна Франция. Рицарите унищожават реколтата, разрушават селищата и жестоко избиват населението. Само в град Базие, и то в църквата, са изклани над 15 хиляди души.
Нунцият, в писмо до папа Инокентий III, оповестява с гордост, че не е пощаден никой, независимо от пола и възрастта. Където минат, войските подлагат всичко на огън и меч.
Жестоките им действия са подкрепени от фанатизирания испанец Доминик Гусман, който, заслепен от омразата си към катарите, създава в 1216 г. монашески орден, носещ неговото име: ордена на доминиканците. Именно те основават през 1233 година най-страховитата църковна институция, Светата Инквизиция.
През 1243 г. окончателно е сломена организираната съпротива в Лангедок, ако не се броят няколкото отдалечени крепости, сред които се откроява величествената цитадела Монсегюр, построена на планински връх. Тази последна катарска крепост е под обсада девет месеца, през които защитниците й отблъскват непрекъснато набезите на кръстоносците. Накрая, през 1244 г., Монсегюр е превзет, а по склоновете на планината кръстоносците запалват огромни клади, на които изгарят голям брой еретици.
Албигойският кръстоносен поход продължава 40 години, а след него най-развитата култура в средновековна Европа е напълно унищожена. Лангедок отново е потопен във варварщината, в която тънат останалите страни. Както се изразяват висшите духовници за най-мощната ерес в християнския свят, тази гнусна проказа на Юга е премахната. Близо половин век след това малцината оцелели катари живеят високо в планината, крият се в пещери, проповядват учението си и водят ожесточени битки със своите гонители.
Регистърът на съдията-инквизитор Жак Фурние в град Памие говори за 79 процеса против катари. В него те са наречени богомили.
Папа Йоан XXII пише през 1319 година: Цяла Босна се намира в ръцете на еретиците, няма вече никакви свещенослужители, не се извършва вече нито причастие, нито кръщение. Той призовава хърватския княз към кръстоносен поход срещу богомилите, тъй като храмовете опустяват, а богомилското учение залива като пълноводна река нови области.
Немският католически теолог Цезарий Хайстербахски, монах от ордена на цистерианците, в своите Беседи за чудесата признава огромното влияние на албигойците: Силата на ересите е толкова голяма, че пшеницата на вярата сякаш в цялата страна (Южна Франция) се бе превърнала в плевел на заблудите. Изпратени бяха абатите на нашия орден и няколко епископи, за да могат с ортодоксална проповед да изтръгнат из корен плевелите, но постигнаха малко... И по-нататък той казва: И албигойското заблуждение толкова се засили, че скоро зарази почти хиляди градове, и ако не беше сподавено с меча на верните, то би обхванало цяла Европа.
Това се потвърждава от множество факти, съдържащи се в архивите на Инквизицията в Италия, Франция и Германия през тази епоха.
В едно писмо на Реймон V, граф на Тулуза, от XIII век, се споменава: Църквите са изоставени и се превръщат в руини. Църковната лодка е изложена на пълно корабокрушение, ако в тази нечувана буря не й се даде мощна подкрепа.
Дори папа Пий II установява: Едва ли някога Църквата е преследвала някое движение така строго и се е борила с такова ожесточение и силни средства, както срещу богомилството. Богомилите ги анатемосват и отлъчват от църковните събори, отнемат имотите им, изселват ги, затварят и изтезават, а често ги осъждат на изгаряне. Цели селища биват разрушавани, жителите им избиват с огън и меч.
И на Изток, и на Запад Църквата прави всичко възможно, за да възпрепятства бързото разпространение на богомилското учение, като подлага на различни мъчения неговите последователи. Въпреки това, привържениците на българската ерес се увеличават все повече. Като център на богомилството, България става особено ненавистна на средновековна Европа и често се споменава в книгите на църковните писатели като разсадник на нечестивото учение, пораждащо нови ереси.
Името на българите - бугри - разпространено в Западна Европа като име на еретици, свидетелства за големия принос на българския народ..., за неговата роля в изграждането на европейската цивилизация - пише Борислав Примов в книгата си Бугрите.
В История на катаро-албигойската ерес страсбургският учен К. Шмидт прави следния извод: Църквата не се ограничи само да налага църковни наказания, проклятия и отлъчвания; ако тя беше вършила само това, щеше да остане в границите на своето право. Но тя направи нещо повече: тя също издаваше граждански и политически наказания. Държавата само усвои тези наказания, вписа ги в своя законник, направи от еретичеството едно престъпление срещу държавата и така стана смирен изпълнител на присъдите, вземани от църковния съд.
Иван Клинчаров също отбелязва: Ако се вгледаме внимателно във фактите, т.е. изучим критически историческото развитие на сектите и отношението на християнската Църква към тях, ще се види, че инициативата за борба против еретиците е вземала не държавата, а Църквата, и че последната никога не е знаела мярка на своето отмъщение.
Запазен е един документ от 1170-1180 г. на известния тълкувател на каноническото право от края на XII век Теодор Валсамон, в който се кава, че по времето на император Мануил I Комнин са изгорени много богомили. Той се възмущава от това, че църковни съдилища издават подобни присъди. Ние сме учили - пише Валсамон по този повод, - че трябва да изгонваме еретиците, не обаче и да ги наказваме.
Целта на процесите срещу богомилите е да бъдат документирани фактите за еретическа дейност. На тях обвиняемите не получават никаква защита, тях ги поставят подобно на жертвено агне върху огнения олтар на кладата. Съзнанието отказва да повярва, че човешки същества са способни на такива чудовищни убийства. Днес ни е трудно да приемем ужасяващите примери за превръщането на Христовото учение, съдържащо принципите на всеопрощението и любовта, във фанатична омраза и жестокост към другомислещите. Вместо дела на милосърдие, Църквата обрича на страдания и мъчителна смърт онези, които се противопоставят на религиозната схоластика, догма и опека.
Вместо с аргументите на Словото, тя си служи с аргументите на насилието. Пренебрегвайки думите на Христос Обичайте се едни други и Прощавайте на враговете си, Източната и Западната църква призовават: “Избивайте еретиците!”, “Унищожавайте бугрите!” Стига се дотам, че на събора в Реймс през 1157 г. е взето решение “еретиците да бъдат опозорявани”, което означава на челата им да бъде дамгосван с нажежено желязо “знак за еретически позор”.
Тази мярка е прилагана и към катарите в Оксфорд през 1159 година. Папа Инокентий IV нарежда в 1252 г. да се конфискуват имотите не само на еретиците, но и на всички, които ги укриват и не съдействат да бъдат те откривани. Отминават векове, докато бъдат счупени оковите на църковното всесилие, безброй са човешките жертви в безогледната сеч на религиозните войни, за да придобием правото да мислим и живеем свободно, неограничавани от невежеството и духовния деспотизъм на различни религиозни праведници.
Френският монах Алберик разказва в своята подробна хроника от 1239 година: На тринадесетия Божи ден на месец май при Монт Вимер беше извършено голямо и угодно на Бога изгаряне на булгари. И бяха изгорени на огромна клада 183 булгари в присъствието на наварския крал, на много барони от Шампань и на много епископи. Той пише, че еретиците биваха осъждани на огнена казън, и цитира указа на краля: Ако някой е заподозрян в българска ерес, съдебната власт да го улови и да го изпрати на епископа, и ако това се докаже, трябва да бъде изгорен... Къщите, наследството и покъщнината, които принадлежат на бугри, да преминат в ръцете на краля.
В Лобийските анали се съобщава: Лето 1235-о. През тази година бяха открити бугри и бяха изгорени. Матей Парижки допълва в хрониката си: Тогава се появи един католически проповедник и инквизитор, ревностен борец срещу еретиците; той се назоваваше Робер Бугр и жестоко преследваше бугрите; същият Робер, преди да възприеме правата вяра и да стане неин верен служител, беше бугр. Изпълнен с ненавист и обзет от жажда за унищожение, той е назначен от папа Григорий IX за инквизитор. Фламандските балади съхраняват редица исторически достоверни факти за ужасите, на които този монах подлага населението, приело богомилството.
В Соасонските летописи на манастира Свети Медар е записано: Лето 1236-о. Много голям брой еретици, които някои наричаха булгари, а други - пифили, бяха заловени в различни градове и села на Франция, Фландрия, Кампания, Бургундия и останалите провинции.
Поради усърдието на проповедника брат Робер Бугр, бяха поставени на изпитания и разследване от архиепископи и прелати от останалите църковни степени, накрая бяха обвинявани като еретици и бяха предавани на светските власти.
Някои от тях бяха хвърлени наново в затвора, за да се разкаят, а други, които не пожелаха да се откажат от ереста, бяха изгорени на клади и имуществата им бяха конфискувани от светските власти. Това ставаше не само през тази година, но и преди нея в продължение на три последователни години, и по-късно в продължение на пет и повече последователни години. Наистина от мнозина се говореше, че безбройни множества еретици били разпръснати по различните области на Галия
Папа Инокентий III (1198-1216), а по-късно и папа Григорий IX (1227-1241) предприемат жестоки мерки, за да попречат на разпространението на богомилството в областите, заразени от еретическата извратеност.
В началото на XIII век Католическата църква е обезпокоена от все по-нарастващото влияние на еретиците и се заема да изкорени веднъж завинаги катаризма.
През 1207 г. папата издава своята була Антикатарос и качва на кладите много еретици. По това време се предприемат масови гонения срещу вероотстъпниците.
През 1208 г. папата обявява кръстоносен поход срещу катарите. В 1209 г. 30-хилядна войска нахлува в областта Лангедок, която се намира в Южна Франция. Рицарите унищожават реколтата, разрушават селищата и жестоко избиват населението. Само в град Базие, и то в църквата, са изклани над 15 хиляди души.
Нунцият, в писмо до папа Инокентий III, оповестява с гордост, че не е пощаден никой, независимо от пола и възрастта. Където минат, войските подлагат всичко на огън и меч.
Жестоките им действия са подкрепени от фанатизирания испанец Доминик Гусман, който, заслепен от омразата си към катарите, създава в 1216 г. монашески орден, носещ неговото име: ордена на доминиканците. Именно те основават през 1233 година най-страховитата църковна институция, Светата Инквизиция.
През 1243 г. окончателно е сломена организираната съпротива в Лангедок, ако не се броят няколкото отдалечени крепости, сред които се откроява величествената цитадела Монсегюр, построена на планински връх. Тази последна катарска крепост е под обсада девет месеца, през които защитниците й отблъскват непрекъснато набезите на кръстоносците. Накрая, през 1244 г., Монсегюр е превзет, а по склоновете на планината кръстоносците запалват огромни клади, на които изгарят голям брой еретици.
Албигойският кръстоносен поход продължава 40 години, а след него най-развитата култура в средновековна Европа е напълно унищожена. Лангедок отново е потопен във варварщината, в която тънат останалите страни. Както се изразяват висшите духовници за най-мощната ерес в християнския свят, тази гнусна проказа на Юга е премахната. Близо половин век след това малцината оцелели катари живеят високо в планината, крият се в пещери, проповядват учението си и водят ожесточени битки със своите гонители.
Регистърът на съдията-инквизитор Жак Фурние в град Памие говори за 79 процеса против катари. В него те са наречени богомили.
Папа Йоан XXII пише през 1319 година: Цяла Босна се намира в ръцете на еретиците, няма вече никакви свещенослужители, не се извършва вече нито причастие, нито кръщение. Той призовава хърватския княз към кръстоносен поход срещу богомилите, тъй като храмовете опустяват, а богомилското учение залива като пълноводна река нови области.
Немският католически теолог Цезарий Хайстербахски, монах от ордена на цистерианците, в своите Беседи за чудесата признава огромното влияние на албигойците: Силата на ересите е толкова голяма, че пшеницата на вярата сякаш в цялата страна (Южна Франция) се бе превърнала в плевел на заблудите. Изпратени бяха абатите на нашия орден и няколко епископи, за да могат с ортодоксална проповед да изтръгнат из корен плевелите, но постигнаха малко... И по-нататък той казва: И албигойското заблуждение толкова се засили, че скоро зарази почти хиляди градове, и ако не беше сподавено с меча на верните, то би обхванало цяла Европа.
Това се потвърждава от множество факти, съдържащи се в архивите на Инквизицията в Италия, Франция и Германия през тази епоха.
В едно писмо на Реймон V, граф на Тулуза, от XIII век, се споменава: Църквите са изоставени и се превръщат в руини. Църковната лодка е изложена на пълно корабокрушение, ако в тази нечувана буря не й се даде мощна подкрепа.
Дори папа Пий II установява: Едва ли някога Църквата е преследвала някое движение така строго и се е борила с такова ожесточение и силни средства, както срещу богомилството. Богомилите ги анатемосват и отлъчват от църковните събори, отнемат имотите им, изселват ги, затварят и изтезават, а често ги осъждат на изгаряне. Цели селища биват разрушавани, жителите им избиват с огън и меч.
И на Изток, и на Запад Църквата прави всичко възможно, за да възпрепятства бързото разпространение на богомилското учение, като подлага на различни мъчения неговите последователи. Въпреки това, привържениците на българската ерес се увеличават все повече. Като център на богомилството, България става особено ненавистна на средновековна Европа и често се споменава в книгите на църковните писатели като разсадник на нечестивото учение, пораждащо нови ереси.
Името на българите - бугри - разпространено в Западна Европа като име на еретици, свидетелства за големия принос на българския народ..., за неговата роля в изграждането на европейската цивилизация - пише Борислав Примов в книгата си Бугрите.
В История на катаро-албигойската ерес страсбургският учен К. Шмидт прави следния извод: Църквата не се ограничи само да налага църковни наказания, проклятия и отлъчвания; ако тя беше вършила само това, щеше да остане в границите на своето право. Но тя направи нещо повече: тя също издаваше граждански и политически наказания. Държавата само усвои тези наказания, вписа ги в своя законник, направи от еретичеството едно престъпление срещу държавата и така стана смирен изпълнител на присъдите, вземани от църковния съд.
Иван Клинчаров също отбелязва: Ако се вгледаме внимателно във фактите, т.е. изучим критически историческото развитие на сектите и отношението на християнската Църква към тях, ще се види, че инициативата за борба против еретиците е вземала не държавата, а Църквата, и че последната никога не е знаела мярка на своето отмъщение.
Запазен е един документ от 1170-1180 г. на известния тълкувател на каноническото право от края на XII век Теодор Валсамон, в който се кава, че по времето на император Мануил I Комнин са изгорени много богомили. Той се възмущава от това, че църковни съдилища издават подобни присъди. Ние сме учили - пише Валсамон по този повод, - че трябва да изгонваме еретиците, не обаче и да ги наказваме.
Целта на процесите срещу богомилите е да бъдат документирани фактите за еретическа дейност. На тях обвиняемите не получават никаква защита, тях ги поставят подобно на жертвено агне върху огнения олтар на кладата. Съзнанието отказва да повярва, че човешки същества са способни на такива чудовищни убийства. Днес ни е трудно да приемем ужасяващите примери за превръщането на Христовото учение, съдържащо принципите на всеопрощението и любовта, във фанатична омраза и жестокост към другомислещите. Вместо дела на милосърдие, Църквата обрича на страдания и мъчителна смърт онези, които се противопоставят на религиозната схоластика, догма и опека.
Вместо с аргументите на Словото, тя си служи с аргументите на насилието. Пренебрегвайки думите на Христос Обичайте се едни други и Прощавайте на враговете си, Източната и Западната църква призовават: “Избивайте еретиците!”, “Унищожавайте бугрите!” Стига се дотам, че на събора в Реймс през 1157 г. е взето решение “еретиците да бъдат опозорявани”, което означава на челата им да бъде дамгосван с нажежено желязо “знак за еретически позор”.
Тази мярка е прилагана и към катарите в Оксфорд през 1159 година. Папа Инокентий IV нарежда в 1252 г. да се конфискуват имотите не само на еретиците, но и на всички, които ги укриват и не съдействат да бъдат те откривани. Отминават векове, докато бъдат счупени оковите на църковното всесилие, безброй са човешките жертви в безогледната сеч на религиозните войни, за да придобием правото да мислим и живеем свободно, неограничавани от невежеството и духовния деспотизъм на различни религиозни праведници.
Френският монах Алберик разказва в своята подробна хроника от 1239 година: На тринадесетия Божи ден на месец май при Монт Вимер беше извършено голямо и угодно на Бога изгаряне на булгари. И бяха изгорени на огромна клада 183 булгари в присъствието на наварския крал, на много барони от Шампань и на много епископи. Той пише, че еретиците биваха осъждани на огнена казън, и цитира указа на краля: Ако някой е заподозрян в българска ерес, съдебната власт да го улови и да го изпрати на епископа, и ако това се докаже, трябва да бъде изгорен... Къщите, наследството и покъщнината, които принадлежат на бугри, да преминат в ръцете на краля.
В Лобийските анали се съобщава: Лето 1235-о. През тази година бяха открити бугри и бяха изгорени. Матей Парижки допълва в хрониката си: Тогава се появи един католически проповедник и инквизитор, ревностен борец срещу еретиците; той се назоваваше Робер Бугр и жестоко преследваше бугрите; същият Робер, преди да възприеме правата вяра и да стане неин верен служител, беше бугр. Изпълнен с ненавист и обзет от жажда за унищожение, той е назначен от папа Григорий IX за инквизитор. Фламандските балади съхраняват редица исторически достоверни факти за ужасите, на които този монах подлага населението, приело богомилството.
В Соасонските летописи на манастира Свети Медар е записано: Лето 1236-о. Много голям брой еретици, които някои наричаха булгари, а други - пифили, бяха заловени в различни градове и села на Франция, Фландрия, Кампания, Бургундия и останалите провинции.
Поради усърдието на проповедника брат Робер Бугр, бяха поставени на изпитания и разследване от архиепископи и прелати от останалите църковни степени, накрая бяха обвинявани като еретици и бяха предавани на светските власти.
Някои от тях бяха хвърлени наново в затвора, за да се разкаят, а други, които не пожелаха да се откажат от ереста, бяха изгорени на клади и имуществата им бяха конфискувани от светските власти. Това ставаше не само през тази година, но и преди нея в продължение на три последователни години, и по-късно в продължение на пет и повече последователни години. Наистина от мнозина се говореше, че безбройни множества еретици били разпръснати по различните области на Галия