Името “богомили” се среща за пръв път в документи от X век, а през XI-XIV век последователите на богомилите се наричат в страните на Европа и Мала Азия с различни имена: албигойци, катари, валденци, месалиани, патарени, бугри, кудугери, торбеши или фундаити.
Презвитер Козма посочва в своята книга за основател на богомилството Поп Богомил, който започва разпространението на учението през 20-30-те години на X век, т.е. между 927 и 950 г. в Тракия и Македония, които стават център на неговата проповедническа дейност, според редица исторически изследвания.
Една легенда, запазена сред населението на Бабуна планина, гласи, че родното място на Поп Богомил е село Богомила, където се намира и неговият гроб. Според преданието, там бил изграден параклис, който служел за молитвен дом на богомилите. Но по-достоверно изглежда твърдението на Николай Райнов, който уточнява следното за неговата смърт: На 25 януари 971 година биде изгорен на големия Преславски площад пред целия народ Богомил, а пред него посечени затворените богомили.
Съществуват исторически документи, от които се вижда, че някои от представителите на висшата църковна и държавна йерархия, както и няколко български царе и техните семейства, приемат богомилството или се отнасят благосклонно към него. Известно е, че Иван Владимир и съпругата му стават богомили, цар Самуил, синът му Гавраил и дъщеря му Косара също са такива.
При някои български владетели богомилството придобива правото на временна легалност, на полулегалност или търпимост. Това е по време на царуването на Самуил, Калоян и Иван Асен II, когато страната е пълна с еретици и схизматици, както пише папа Григорий IX.
Родено в епоха на всеобщ упадък, обществено разложение и поквара, богомилството се възражда в епохите, през които държавата ни е в критична ситуация, и тогава то е строго преследвано от светските и духовните власти: при Борил (1207-1218) и Иван Александър (1331-1371), също и по-рано, по време на византийското владичество, особено в края на XI век и в началото на XII век.
Когато България преживява епоха на подем, богомилството не само не е преследвано, но дори е покровителствано от царете. Така цар Самуил (980-1014), който въздига разрушеното Първо българско царство, е смятан за покровител на богомилите; известно е също, че Иван Асен II (1218-1241), при когото България възвръща своето могъщество, е заплашван от римския папа с кръстоносен поход, между другото и за това, че закриля и покровителства богомилите.
Исторически е установено, че богомилите помагат на цар Самуил и Иван Асен II в техния стремеж да въздигнат и укрепят българската държава. Освен това по време на византийското владичество те вземат участие за освобождението на страната. Всичко това ни кара да мислим, че богомилите не са изобщо против държавата, а са само за свобода, социална справедливост, по-добро държавно устройство и национална независимост.
Димитър Мишев отбелязва: Йоан Асен II... явно закриля богомилите и, въпреки кръстоносния поход, който папата устроил срещу държавата му за тая закрила, не само ги оставил свободни, но им дал еднакви права с православните и пълна свобода да изповядват учението си.Срещу богомилите вземали мерки само трима царе: Петър, Борил и Иван Алекандър.
Презвитер Козма посочва в своята книга за основател на богомилството Поп Богомил, който започва разпространението на учението през 20-30-те години на X век, т.е. между 927 и 950 г. в Тракия и Македония, които стават център на неговата проповедническа дейност, според редица исторически изследвания.
Една легенда, запазена сред населението на Бабуна планина, гласи, че родното място на Поп Богомил е село Богомила, където се намира и неговият гроб. Според преданието, там бил изграден параклис, който служел за молитвен дом на богомилите. Но по-достоверно изглежда твърдението на Николай Райнов, който уточнява следното за неговата смърт: На 25 януари 971 година биде изгорен на големия Преславски площад пред целия народ Богомил, а пред него посечени затворените богомили.
Съществуват исторически документи, от които се вижда, че някои от представителите на висшата църковна и държавна йерархия, както и няколко български царе и техните семейства, приемат богомилството или се отнасят благосклонно към него. Известно е, че Иван Владимир и съпругата му стават богомили, цар Самуил, синът му Гавраил и дъщеря му Косара също са такива.
При някои български владетели богомилството придобива правото на временна легалност, на полулегалност или търпимост. Това е по време на царуването на Самуил, Калоян и Иван Асен II, когато страната е пълна с еретици и схизматици, както пише папа Григорий IX.
Родено в епоха на всеобщ упадък, обществено разложение и поквара, богомилството се възражда в епохите, през които държавата ни е в критична ситуация, и тогава то е строго преследвано от светските и духовните власти: при Борил (1207-1218) и Иван Александър (1331-1371), също и по-рано, по време на византийското владичество, особено в края на XI век и в началото на XII век.
Когато България преживява епоха на подем, богомилството не само не е преследвано, но дори е покровителствано от царете. Така цар Самуил (980-1014), който въздига разрушеното Първо българско царство, е смятан за покровител на богомилите; известно е също, че Иван Асен II (1218-1241), при когото България възвръща своето могъщество, е заплашван от римския папа с кръстоносен поход, между другото и за това, че закриля и покровителства богомилите.
Исторически е установено, че богомилите помагат на цар Самуил и Иван Асен II в техния стремеж да въздигнат и укрепят българската държава. Освен това по време на византийското владичество те вземат участие за освобождението на страната. Всичко това ни кара да мислим, че богомилите не са изобщо против държавата, а са само за свобода, социална справедливост, по-добро държавно устройство и национална независимост.
Димитър Мишев отбелязва: Йоан Асен II... явно закриля богомилите и, въпреки кръстоносния поход, който папата устроил срещу държавата му за тая закрила, не само ги оставил свободни, но им дал еднакви права с православните и пълна свобода да изповядват учението си.Срещу богомилите вземали мерки само трима царе: Петър, Борил и Иван Алекандър.